Да се създаде най-добрата банкова система е като да се създаде най-добрата кола - невъзможно. Тя може да е максимално сигурна, може да е максимално бърза, може да е максимално икономична, може да е максимално удобна, но не може да е всичко едновременно. Нещо повече - увеличаването на едно качество обикновено автоматично свива друго. Затова и истинското предизвикателство е не да се съчетае най-доброто, а да се постигне най-удачната комбинация. Тук обаче има и няколко уловки. Първо, преценката за правилния микс е силно субективна – ако нещо работи за една държава, няма гаранции, че моделът ще е ефективен другаде. Една и съща регулация може да води до противоположни резултати не само в различни страни, но и за различни банки. Например по-високите капиталови изисквания трябва да направят институциите по-стабилни. Но в държави, където надзорът е по-слаб, може ефектът да е обратен и това да тласне банкерите към още по-рискови инвестиции, за да компенсират свитата доходност. Това важи още повече за банки, собственост на местни бизнесмени, които обслужват в голяма степен техните инвестиции и интереси (приликите с реални места и събития не са случайни).
Но дори да измислиш най-оптималната и съвършена уредба, която да пасва точно на твоята банковата система, трудно може да се начертае постижим път към нея. Изчистването на натрупаните дисбаланси не става с магическа пръчица и ще изисква признаването на огромни загуби – нещо, което нито политиците, нито банкерите искат да направят.
И въпреки всичко промени в банките ще има. Това е неизбежно не само защото доверието в системата е сринато, а защото политиците разбират, че трябва да променят нещо, ако не искат да се стигне до нов срив. В момента банките приличат на бързи спортни коли – могат да поемат големи рискове и да стимулират икономиката с иновативни инвестиционни инструменти и евтино кредитиране. Но при катастрофа оцеляването е въпрос на шанс. А напоследък имаше твърде много катастрофи, за да може този риск да се пренебрегва повече.
Възможните мерки са доста. В графиката вляво са изброени най-реалистичните, най-обсъжданите и част от тези, които изглеждат утопични засега. Част от тях могат да се допълват, други са несъвместими. Част са еволюционни и могат да се прилагат поетапно, други изискват цялостна смяна на парадигмата. Някои имат еднозначен и сравнително бърз ефект, но други може да отнемат години. И най-вече част са насочени към повече регулация, докато други атакуват стимулите за риск на самите банки.
Истината е, че никой не може да прогнозира коя от тези идеи ще бъде приложена и коя не. Защото те не зависят от таблица в Excel, или от проста статистика, а от политическа воля, сложни решения и компромиси и обстоен дебат. А в Европа, където банковата криза е най-тежка, нито едно от тези неща не се случва лесно.
Източник: Capital.bg